Литература

Иван Вазов е бележит майстор на разказа. Той много добре познава богатата народна душевност. Много от героите му са обикновени хора от народа. В разказа “ Една българка” писателят ни разкрива граничещата с подвиг постъпка на една скромна жена. Епизод след епизод се запознаваме с човешката доброта, майчината топлота и родолюбие на баба Илийца. Нейната доброта и милосърдие достигат до жертвоготовност.
20 май 1876година – дата, която и до днес остава паметна в нашата история. В този ден е разбита Ботевата чета. Тревожно неспокойно и страшно време. Навсякъде сноват потери от башибозуци. Група лютибродчанки чакат на брега на Искъра да преминат реката. Сред изплашените и посърнали жени е и баба Илийца – “ около 60 годишна, висока, кокалеста, мъжка на вид жена”. В ръце с болното си унуче. Заптиетата са груби жестоки и безсърдечни към жените. С неподозирана настойчивост старата жена успява да измоли да я вземат. Тя бърза за манастира, за да четат на болното дете.
В челопешката гора баба Илийца среща един ранен момък. Изостанал и изгубил четата си, той е изгубил и всякаква надежда за спасение. С бледо лице, скъсани дрехи и с пушка, едва промълвява: “ Бабо, хляб, умирам от глад “. Добрата и милостива жена разбира, че е бунтовник. Дълбоко човечна и състрадателна, дава му останалите в торбата сухи корички и обещава да му донесе хляб и някаква дреха. “ Божичко, закрили го, българин е , тръгнал е за християнска вяра курбан да става. “ –  си шепне родолюбивата българка. Трябва да бъдат спасени два живота – на болното и унуче и на четника.
Тревожно е в душата на баба Илийца. То е в пълно единство с нощната картина. Самотност и пустота са обхванали манастира. Майчиното сърце не се плаши от нищо. Изпълнена с решителност старицата похлопва на манастирската порта. Калугерът, откъснат от света, ненужен, чужд на света, подозрителен я посреща с проклятие. Но тя е упорита и всеотдайна:
“ Детето е зле , болест не чака.” Когато разбира, че баба Илийца иска да сподели някаква тайна, той бързо я отпраща като и дава хляб. Решена е на всичко, водена от майчината жал. За нея е важно да възвърне на бунтовника надеждата за живот. Избира риска пред бездействието. Надмогва страха в името на доброто, което иска да направи. Тя е изпълнена с човешко състрадание и непоколебима твърдост.
Препятствията пред нея се редят едно след друго. Нощта е мрачна. Всичко наоколо изглежда тихо, самотно, зловещо. Когато стига до брега с ужас вижда, че ладията е заключена. И ладиярят си отишъл от страх. Страховито шуми реката. Смелата жена не може да чака до сутринта. Дългът я зове. Решението е взето. Оставя детето на пясъка. Дълго и упорито “се бори” с кола, забит от години в земята. Проявява сила, мъжество, безстрашие. С неподозирани човешки сили успява да го измъкне. “старешките и гърди дишаха гръмовно, краката и се забиваха до прасците в пясъка.” И заплува ладията по мътните води на Искъра. Още по – страшна е борбата с водната стихия. С нови усилия и нова ярост успява да преодолее и това препятствие. Всичко това прави в името на християнското милосърдие и желание да помогне.
Тя вече е при момъка – този страдалец и мъченик. Баба Илийца е умилена от жертвоготовността на непознатия Ботев четник. Дава му хляба и дрехата, взета скришом от манастира. А той и се доверява напълно. “ На ” – казва тя една обикновена селска дума, а в нея се крие толкова топлота и човечност. Добрата българка ту го подкрепя, ту го гледа жалостиво и кахърно. Сърцето на четника е изпълнено с благодарност. Навежда се, скланя глава над напуканата селска длан и я целува, като на родна майка. Но се разсъмва и безпокойството на благородната старица е голямо. “ Да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него”. В голямата си човешка мъка, когато вижда      “ умрялото ” дете, намира пак сили да каже “ Довечера пак тука, та да те намеря.” В образа на баба Илийца се събират в едно – благородство, състрадание, родолюбие, себеотрицание. Сломената от скръб жена не търси благодарност за усилията, които полага, за да спаси един не изживян млад живот.
Става чудо, истинско чудо. Полуумрялото дете оживява. Жив е и подвигът на добрата свободолюбива българка. През толкова отминали години, баба Илийца остава в съзнанието ни с цялото си нравствено величие.

Осемдесетте години на ХIХ-ти  век са периодът, през който се осъществява дълбок прелом в националната ни история. Те са границата между петвековното робство и новото време на българския народ, което е свързано с решителни промени в политическия, социалния и културния живот. С освобождението на България идва краят на освободителните борби, ценностен център на които е Априлското въстание. Освобождението обаче лишава нацията от представата, че тя прави историята, че тя е субектът, вършителят на тази история, което слага край на възрожденското мислене, води до отмирането на възрожденския морал и пълния упадък на българските народни  ценности. Новото време на България е белязано от дълбоко социално разделение, брутални политически борби, а репресиите и насилието стават ежедневие. Българинът веднъж постигнал своята свобода  посвещава живота си на натрупването на власт и пари с всички възможни сили и средства. На тези тенденции в обществото се противопоставя  интелигенцията. Нейното разочарование  от следосвобожденската действителност намира отражение  в творчеството на най-крупния творец от този период – Иван Вазов. Произведенията му съчетават двете основни литературни тенденции на времето – една на романтична героизация и митологизация на близкото минало и друга на класически реалистично и битово пресъздаване на настоящето. Те са своеобразен мост между двете епохи и допринасят много за духовната връзка между идеалите на Възраждането и следосвобожденския българин. Самият Вазов, свидетел на Априлската епопея и  революционния подем от последните години преди Освобождението, продължава да живее с духа на това героично време. Той  трудно може да понесе крушението на възрожденските ценности и заменянето им с грубия материализъм на епохата и затова в неговите творби се съчетават две основни концепции – възторг от миналото и реалистичен поглед към настоящото на любимата му България.
Целия си живот и целия си поетически талант поета отдава на  идеята за възпяване на България и българското, за героизиране на обикновения, безименния българин. Образът на родината, историческото й  и духовно  битие, богатството и красотата й са основните теми на неговото  творчество.  В предговора на “Легенди при Царевец”, творецът разкрива своето кредо за ролята на българския поет: “Важното е да бъде син на своя народ и на своето време, па, било, че се втурва в миналото, било, че се лутва  из талазите на съвременния живот, било, че си избира общочовешки теми.”
Още от началото на своята литературна кариера Вазов приема ролята на “народен поет”, и  неговото безрезервно  обричане на родината дава основните идейно-тематични насоки в цялостното му творчество.  То е предизвикано от естетическите възгледи на поета.
На първо място неговите произведения винаги са били в синхрон с нуждите на времето. А и самият той нееднократно  изразява мнението си, че всяка творба трябва да отговаря на задачите на епохата, да разглежда конкретните проблеми на обществото. Ако неговото творчество се възприема като един цялостен текст, изграден не по хронологията на написване на отделните произведения, а по проблемната им насоченост, то той с поразителна точност  пресъздава живота на българския народ от последните години на робството до първите десетилетия на свободна България.  Твореца е напълно отдаден на своята тема и изключително внимателно проследява всички промени в обществения живот на България и в духовния свят на българина.
Вторият и по-съществен аспект от  поетичната му философия е неговото отношение към литературата, към писания текст, като  цяло.   Вазов смятя, че за да бъде едно произведение наистина добро, е задължително то да отговаря на нуждите на обществото, това обаче не е достатъчно . Той  ясно съзнава, че творецът   не трябва да бъде само художник на своето време, но и учител на своя народ.  Възрожденската идея за творчеството създадено “на ползу роду” е най-добрият изказ на неговата представа за длъжността на твореца .  Вазов сам, с живота и  творчеството си, разбрал историческата мисия, която му е възложила епохата, дава първия пример, в българската литература, за  поет достойно заемащ своята обществена роля. Създаденият от него патриотичен иконостас на нацията завинаги утвърждава името му като пръв народен радетел за България и българското в следосвобожденската ни история.
Неговият патриотизъм и преклонението му пред  обикновения българин, намират отражение в  прозаичното му творчество и то по-конкретно в творбите, свързани с предосвобожденската  ни действителност. Те създават ясна представа за живота и душевността на българина, през последните години на робството. В своите разкази творецът успява да изгради вечно живи образи на българи , с техния типичен мироглед и поведение.
Началото е поставено с излизането на първия пространен разказ-портрет “Хаджи Ахил” , който става основа за развитието на персонажите на “Чичовци” и “Под игото”. Образът на Хаджи  Ахил е типичен за  Вазовите герои. Макар и недоучен, без особена култура, той, със своята неповторима “философска” мисъл, изпъква на фона на общата духовна сивота в разказа. Колоритният сопотски бръснар всячески се стреми да подчертае своята собствена идентичност. Това проличава в облеклото му, в невероятната архитектура на дома му и още повече във “философското небрежие”  при подредбата на картините в неговото кафене. Чудатостите на Хаджи  Ахил, съчетани с  безкрайната му ирония и склонността му към находчиви афоризми, са израз на неговата духовна реализация, на присмехулното му противопоставяне  на заобикалящата го среда. Най-същественото качество на героя обаче е неговият безрезервен житейски оптимизъм, който му помага да посреща нещастията с усмивка, без да губи вярата си в живота и любовта си към хората. Смехът и жизнелюбието са генетично заложени в националната психика на българина и именно те го поддържат през дългите години на робството. Бръснарят – философ посреща всички неприятности с простите, но библейско-универсални, думи – “божия промисъл”, които са в основата на неговия примиренчески мироглед. Героят, през своя изпълнен с многобройни обрати, живот, се е сблъсквал с толкова проблеми, че те вече не му правят впечатление, неговото мислене  е насочено към по-истинските, към вечните неща. Затова той се примирява с недоимъка и бедността, но не може да понесе  безсмисления, бездуховен живот на своите съграждани. Хаджи Ахил се е издигнал над техните битовите дреболии и махленските разпри,  характеризирайки себе си с максимата – “Акъл – море, ум – бръснач, змия – човек!”. Този самобитен философ е отвратен от вечните противоречия, между млади и стари,  чорбаджии и  бедни,  и отхвърля насилието като средство за разрешаване на техните конфликти. Особено го дразнят интригите, създавани от водителите на местните “партии”, защото много ясно съзнава, че те са пагубни за народа – “С такива умове преди 500 години изпуснахме пилето . . .( “пилето” беше българското царство)”.Той се присмива и саркастично подиграва лукавството, неискреността и най-вече лъженабожността на хората. Със своето оттегляне от “суета-сует” , героят се превръща във вечно будната съвест на местното общество, в коректив за недостатъците  на всички. Все пак скептичният и безмилостен майстор на смеха, дълбоко в себе си остава човек, който обича хората и живота в неговите многобройни и изненадващи проявления. Образът на Хаджи Ахил,  самороден нашенски философ, формиран през десетилетията робски живот, разкрива, че робството не е в състояние да убие надеждата и  свободолюбието у българина.
При разглеждането на самобитните Вазови образи на предосвобожденски българи впечатление прави епитропът – Хаджи Енчо. Той е безкрайно различен от Хаджи Ахил, но същевременно най-същественото в тях е едно и също, защото и двамата са от тези обикновени-необикновени хора, които са съхранили българщината през тъмните векове на робството. Необразованият, но безкрайно предан на училището Хаджи  Енчо, е  един от онези българи, които посвещават целия си живот на създаването на българската национална църква и просвета. С грижите и делата си той се превръща, по думите на автора, в истински подтик на просветното дело в града. Комизмът в поведението му е предизвикан от неговата малограмотност , но той изкупва  своя интелектуален недостатък с безкрайната си всеотдайност към работата . Единствената награда, която иска този безкористен човек е епитропската длъжност и признанието на ученици и учители. Вазов с дълбок психологизъм и голяма симпатия описва живота на предания служител на българската просвета и   съкрушителната трагедия при отстраняването му от неговата любима  работа. Авторът разкрива бездната, която се открива пред  дребния човек, на когото е отнета  високата цел осмисляла живота му. Хаджи Енчо е просто още един от малките-големи хора, чиито имена не ще се помнят, но чийто труд изгражда съвременна България.
Вазов в една от своите най-сполучливи повести – “Чичовци” отново се спира на живота и философията на “обикновените” българи. Не е случайно  подзаглавието на произведението – “галерия от типове и нрави български от турско време”, то директно насочва към основната тема на автора – “българите от старо време”. Хумористично-сатиричният маниер на разказване, който авторът използва  в творбата, прави неговите герои не толкова обект на отрицание, колкото на симпатия. Повествованието се изгражда около чисто битовия конфликт между Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката, но това е само формалният център на творбата, която е своеобразен опит за народопсихология на българина. С развитието на комичната битка, между двамата непримирими противника, са представени  и останалите герои на битовия свят – двамата парламентьари – “гордият” Иванчо Йотата и гъвкавият Хаджи Смион, господин Фратю, Мирончо, поп Ставри, Мичо Бейзадето, даскал Гатю и др. Всички те са индивидуалности, но имат и много общи качества. Героите на Вазов са патриоти – но ограничаващи се само с думи, най-много с пламенни речи, неспособни на действие и саможертва; те милеят за България – но само в гуляйджийски еуфории и са готови да побегнат в Балкана при вида на турски фес; обзети са от “високите идеи” на времето, но при тях те са придобили карикатурен вид, изродили са се в дребни спорове по битови проблеми. Комизмът в образите на ”чичовците” е изграден именно върху несъответствията в техните характери. Това са несъответствия между високото и ниското, между трагико-героичното битие на нацията и дребнавия бит, между гръмките думи и жалките дела, между високопарните фрази и страхливото треперене за живота, между фасадата на човека и същността му. Но това, което не превръща творбата в жестока сатира към тези герои, е дълбоката вяра на Вазов в здравия смисъл на тяхното съществуване, убедеността му,  че все пак националните ценности  имат почва в  съзнанието им, че те съществуват пасивно и чакат само подходящия  момент, за да се развият.
Върховният момент в развитието на битовия човек е представен в най-значимия  Вазов роман “Под игото”, които е търсеният синтез на тази, дълго време, разработвана от автора тема. Романът  “Под игото” е едновременно класически-битов разказ за българския бунт и философско-героична концепция за живота на народа под игото. Произведението е изградено на базата на две основни категории, от които произтича сюжетното действие – бит и история. По-конкретно “Под игото” разказва за това как историческият свят кулминира от битовия, как:
. . .в няколко деня тайно и полека
народът порасте на няколко века.
Прозрение, което е дотолкова точно , че Вазов го използва и в “Под игото” и в “Епопея на забравените” -( одата “Каблешков”).
Линията на бита, в романа, е линия на битовото време. Време, което е циклично и, в което  постоянно се повтарят събития и случки от  живота на един поробен народ. Битът включва в себе си регламентираното пространство на Бяла черква и действията на хората, които го обитават, а това е  най-дребното, което може да предложи предосвобожденската действителност, дребните факти на един дребен живот ( по М. Цанева). Битовото пространство е затворено, удържано от правила и норми, които гарантират неговата сигурност и които битовият човек е длъжен да спазва. Всяко нарушение на тези норми се санкционира, както от колектива така и от поробителя.
Линията на историята е ценностно по-високата. Тя е линията на големите исторически събития, на големите исторически случвания, като включва в себе си динамика  в противовес на статичността на битовия свят. Битовият и историческият човек основно се различават и по своето отношение към народния бунт, но точно въстанието е събитието, което слива двата противостоящи си  свята, което издига бита и битовите герои до нивото на историята.В такъв смисъл основният въпрос на романа “Под игото” е как битовият човек напуска своя ситуиран свят и  навлиза в света на правене на история, как се изменя битовото мислене на героите дотолкова, че те пренебрегват своите лични проблеми в името на народната свобода. Отговорът на този въпрос е  даден чрез специфичната философия на българския бунт.
Светът на романа “Под игото” е    динамичен  синтез на два свята максимално отдалечени и същевременно близки един на друг. Светът на историята, като носител на бунта срещу потисниците е  паралелен  подсвят  на бита, който съществува пасивно в съзнанието на българина и  чака да бъде активиран. Затова  битовият човек е изградил цялостна система от опознаващи кодове, с които той се отнася към всеки непознат, търсещ в него носителя на историята. В такъв аспект е въведен главният герой на романа. Иван Краличът е символ на бунта, той е познатият непознат, който идва от там откъдето никой не се връща, за да направи това, което никой не смее да направи. В първите три глави на романа героят осъществява серия от “гостувания”, които са необходими за доизграждането на неговия образ. Първото му посещение,  в дома на бащиния му приятел, е ключово за цялата творба. Неговото появяване там е едно типично авантюрно “втурване” на историята в тихия, спокоен битов свят. Ненужната бъркотия, която героят предизвиква, със своето неочаквано пристигане, е сигурен знак,  че времето на битовото спокойствие е свършило. С разпознаването на своя гост, чорбаджи Марко осъществява първия етап на приемането на чуждото, непознатото, Краличът става “добър гостенин”, който се завръща у дома си.
Вторият етап на разпознаването и приемането на героя се осъществява в сцената с убийството във воденицата (ч.I, гл. II “Буря”). Със своето геройство неканеният гост е приет от воденичаря, неговата постъпка заменя името му и всякакви обяснения стават ненужни, защото той вече е разпознат като “народен човек”, а и Краличът се представя за “българин и то добър българин”. Последното място, където попада героят през първата нощ от пребиваването си в битовия свят е манастирът. Божият дом е и единственото сигурно убежище за героя-гост. Там се извършва новото кръщене на Иван Краличът, който се превръща в Бойчо Огнянов. Смяната на  името е и последният етап от припознаването на героя, то го прави приемлив за битовия свят и му дава свобода на действие в него.
Сред общата група на битовите образи в романа силно изпъква фигурата на чорбаджи Марко. Той също е българин и то добър българин, но разликата между него и Бойчо Огнянов е огромна. Чорбаджи Марко е обикновеният предосвобожденски човек натоварен с типичните черти на тогавашното средно съсловие – с установени възгледи , с добър характер и трезв, консервативен поглед към живота. Той е своеобразен синтез от образите : на Хаджи Ахил, от който е наследил вечния житейски оптимизъм и готовността да понася бедите стоически и мъжествено; на Хаджи Енчо и неговата пословична, “възрожденска” любов към знанието и единствената му мечта да бъде епитроп; и на “чичовците” с тяхната консервативност и нерешителност. Вазов ясно декларира отношението си към този герой – той е негов нескрит любимец. Не случайно, точно той, пръв от битовия колектив, приема Бойчо Огнянов, а по този начин и въстанието, в дома си. Развитието на отношението на този герой към бунта е показателно за отношението на обикновения българин. От първоначалното му мнение, че народът се намира в “чревото адово” и  всяка мисъл за въстание е лудост, която ще го “хвърли в пропастта”, той минава през мисълта “Лудите ако направят, лудите ще направят нещо”-(чI, гл.ХVIII ”В Ганковото кафене”) , докато накрая  увлечен от общата революционна атмосфера  не  стига до своята “нова молитва” – “Лудите, лудите -  те да са живи…” -  (ч.II,гл.ХV”Новата молитва на Марко”).  Метаморфозата на чорбаджи Марко, този най-умерен и най-разумен представител на битовите герои, е показателна за цялостната метаморфоза на битовото мислене. За да разкрие най-ясно дълбоката същност на тази промяна, Вазов използва образа на отрязаната череша. Символиката е ясна, Марковата  череша е профанната проекция на световното дърво и  нейното отсичане  води до пълното нарушаване на хармонията в битовия свят,  то е директен знак за предстоящото въстание. Не случайно собственикът на черешата чорбаджи Марко е единственият пострадал член на Сопотското общество след въстанието, и това завършва неговия образ на великия-обикновен българин, който се жертва за свободата на родината.
В романа “Под игото” преминава почти цялата “галерия от типове български” от повестта “Чичовци”. Това са множество образи на обикновени българи със своите дребни проблеми, които Вазов описва много по-реалистично и правдиво от своите авантюрни герои. Образите на  битовите герои са и много по-интересни при разкриването на философията на  бунта. Те са привърженици на битовата уредба на света и са носители на типичното битово мислене. Основният им житейски стремеж е поддържането на  установения ред в обществото и запазването на личното им положение в него. Те са затворени за всичко ново и чуждо, което изглежда враждебно за тях, а  когато приемат новото те го правят без всякаква избирателност. Всичко, което се отнася до простия,  патриархален живот на българските еснафи от онова време, техните наивни възгледи за политика, религия и история е изобразено чрез тези герои. Независимо дали става дума за фанатичния русофил чорбаджи Мичо  Бейзадето, за вечно приспособяващия се Хаджи  Смион, за дребничкия страхливец Иванчо  Йотата, или за веселата присмехулница кака Гинка и нейния покорен съпруг Генко всички те имат еднакво отношение към робството и с появяването на авантюрния герой Бойчо,  започват своята метаморфоза, която ги превръща в участници във въстанието. В тяхната еволюция има множество малки стъпки от годишния изпит,  политиканските разговори в Ганковото кафене и мъжките сбирки в Силистрайолу до представлението и истинското въстание. В психиката на тези битови хора се извършват няколко “репетиции” за предстоящото въстание, които заменят философията на поробения народ- да се яде, да се пие и да се правят деца, с философията на бунта. Първата  такава “репетиция” е сбирката в Силистрайолу, където се вдигат наздравици за “българското liberte”, пеят се бунтовни песни и пийналата вече компания извършва революцията, размахвайки   вилици и ножове.
Втората и по-голяма стъпка към бунта е представлението , тъй като за битовия човек участието в него е равнозначно на участие в историята. След представлението остава само да бъде вдигнато въстанието.
Много са местата в романа, които разкриват отношението на обикновения българин към въстанието и участието му в него, но най-синтезирано това е представено в двете философски глави -  “Пиянството на един народ” и “Пробуждане”. Те са и двата полюса на въстанието – възходът на народния ентусиазъм и горчивото  крушение на идеалите. Авторът много точно е усетил развитието на народното движение, когато след появата на Бойчо Огнянов, веднъж събуден, националният  патриотизъм нараства дотолкова, че въстанието фактически се подготвя от обикновените хора, а авантюрните герои остават като че ли настрана. Битовият човек разбира се не може да излезе победител в този бунт, той се чувства неестествено на сцената на историята и  страхът за живота надделява над патриотизма. Това обаче не намалява значението на народното дело.   Самият Вазов изтъква и най-същественото в българския бунт – обединението на народа в името на общата кауза. Колкото и неуспешно да е въстанието, колкото и жесток да е погромът настъпил след него  неговият смисъл не може да бъде оспорван. То доказва пред света и пред поробителя, че българският народ вече не е покорен роб, че и той може да се бори за свободата си. Най-значимото в този бунт е, че все пак се появява идея, която разчупва практичното битово мислене на българските еснафи и кара роба да се надигне срещу петвековния си господар. Тази идея обединява под знамето на народната свобода и интелигенцията и простия народ и чорбаджиите и духовниците, постижение, което едва ли някога ще бъде повторено в националната ни история. Независимо дали ще бъде определена като “лудост” , “пиянство”  или  по някакъв друг начин идеята за свободата поне за малко надделява над битовото мислене на Вазовите герои и той възвеличава точно това в своето произведение. Събуждането след възторга е страшно, болезнено, разочарованието е огромно, но то не е причина да се отхвърли великото постижение на българския бунт и оценката на историята няма да закъснее. Но дори и да я няма за младите народи остава поезията, поезията, която  помни както падението така и неизмеримото величие на тези дни.
Вазов защитава тази своя идея с личното си поетично творчество, с което създава национален пантеон от герои-мъченици, дали живота си за свободата на България. Неговите първи  три стихосбирки са най-доброто доказателство за художествения път, по който е поел авторът. Първата творба от този забележителен “трилог” – “Пряпорец и гусла” е посветена на възторга от революционния подем, обхванал родината, втората – “Тъгите на България” на разочарованието и мъката от погрома на Априлското въстание и третата – “Избавление” на еуфорията от най-после постигнатата Свобода. Младият поет сам дава ясна програма за своето творчество в едно от първите си стихотворения – “Новонагласена  гусла”:
Днес на дълга си аз съм послушен,
ази ще пея песни свободни.
Въпреки декларираната позиция, ранните произведения  на твореца са пример за все още неосъзнатия му стремеж за митологизиране на историята. Патриотичните внушения са въведени индиректно, по-скоро като вътрешно усещане на самия автор, отколкото като  послание към читателите. Характерно за тези първи творби е стихотворението “Борът”, което, подложено на символен прочит, е възприето като метафора на трагично-величавото падане на България под турско робство. В стихосбирката “Пряпорец и гусла” има обаче и текстове, носещи съвсем директни послания. Стихотворенията “Панагюрските въстаници”(“На бой”) и “Радецки” се превръщат в химни на борците, обрекли живота си на народната свобода:
Боят настава, тупат сърца ни
ето ги близо наште душмани,
Кураж, дружина вярна, сговорна,
ний не сме веке рая покорна!
(“Панагюрските въстаници”)
Тези творби са подчинени изключително на духа на времето и въпреки че в тях   лирическият герой понякога е назован, те не са с конкретно историческа насоченост. Независимо дали става дума за стилизирания фолклорен “отмъстител”, за сопотския “волентарин” в Херцеговинското въстание,  за младия байрактар, който иска от либето си да ушие бунтовното знаме, или за самия    Ботев “с гол в ръката нож” , това не са отделни портрети на различни български революционери, а  само щрихи от образа на единствения герой на епохата – българският патриот, готов да умре за свободата на отечеството.
Не по-малко популярно е последното стихотворение, включено в стихосбирката, “Де е България ”. Авторът с голямо поетическо вдъхновение рисува образа на Родината. Със своите стихове младият поет дава отговора на най-съществения въпрос вълнуващ възрожденския българин – къде е неговото отечество.  Възпявайки природните забележителности на България, Вазов очертава мечтаните географски граници на една свободна държава, която обхваща всички топоси – символ на българското . Стихотворението обаче не е само възхвала на красотата на родината, то е извор за патриотизъм, защото творецът акцентира и на величавото й  историческо минало.  Представянето на България не само в реално географски, но и в исторически  аспект, я превръща в жив, одухотворен образ, към който авторът насочва своето преклонение :
Българийо, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля що си ме кърмила,
моя поклон приеми !
Първото стихотворение, от втората стихосбирка на поета, “На България ”   обаче  носи съвсем различни внушения. То е показателно и за общия по-минорен тон на творбата. Трагедията от потушаването на  Априлското въстание отново провокира поета да се обърне към родината, но песните, които  той й посвещава вече не са същите:
О,майко, аз видях тиранът,
като ръцете се вапца
в кръвта на твоите деца,
и чух как плачеше Балканът
и твойте сини небеса.
Преклонението пред красотата е изместено от пълна съпричастност  към  “тъгите на България ”.  Авторът за пореден път доказва, че вече органически се е сродил с позицията на “народен поет” , които живее с радостите и мъките на своя поробен народ. Вазов дава лирически облик на на тази своя позиция с осезаемото си авторско присъствие не само като летописец на епохата, но и като вдъхновител на обикновения българин.  Той се чувства задължен  да създаде втората част на стихотворението “На лирата ми”, своеобразно диалогизиращо се с “Новонагласена гусла”, където след пет куплета тотална резигнация поетът отхвърля отчаянието :
Не! Не загина сяка надежда!
В мене живее вяра гореща!
Въпреки националната трагедия, творецът отново поема задълженията си пред България и българина. Стихотворенията, посветени на Сръбско-турската война и по-конкретно на участието на българските доброволци в нея, са блестяща защита на “българското ” от “обидата грозна ” на “века” – (“Подъл ли е българският народ ”). Те са и основа за патриотизма и  народното ни   самочувствие.  В “Боят при Гредетин ” особено ярко   изпъква образът на юнака , който е готов за свободата  “да умре винаги пръв ”. Този образ на героичния българин придобива все повече митологични функции.
Скоро Сръбско-турската война е изместена от авторовото съзнание от друга война – епичния сблъсък между Русия и Турция донесъл дългоочакваната свобода. В своята трета стихосбирка “Избавление” Иван Вазов няма какво да добавя и героизира в изградения в народното съзнание мит и воден от своите емоции, с безкрайна наивност, описва великото събитие. Сам той няколко години по-късно оценява творбата си като слаба рожба на моментно вдъхновение, която не допринася с нищо за развитието на образа на България и българското.
Настъпилите решителни обществени промени след Освобождението и разочарованието на твореца от последвалите го събития водят до временно застиване на поетическата форма- митологема на родината в неговата лирика. Той издава няколко непретенциозни  стихосбирки, неангажирани пряко с водещата във върховите постижения на творчеството му патриотична тема. Разколебаването в поетичната мисия е  краткотрайно, то обаче извиква на живот спомените за възвишените пориви на близкото минало, които стават основа за може би най-забележителната Вазова творба – цикълът от оди “Епопея на забравените”. Появила се на границата на две исторически епохи и изградила поетически образ на Българското възраждане и на освободителните ни борби, “епопеята” допринася за митологизирането в националното съзнание на българина на представата за исторически и идейно значимото.
Произведението е плод на личното авторово усещане за историческите събития от една страна и на общественото настроение, което,  вече разочаровано от следосвобожденската действителност, обръща носталгичен поглед към близкото минало. В тази насока показателно е заглавието на цикъла “Епопея на забравените”. Творбата не се отличава с характерните за епопеята крупни размери, а грандиозните по своя мащаб събития от историята на нацията, които тя обхваща, и придават вътрешна епопейна обемност.  Названието ”Епопея” е не само жанрово определение на творбата, а по-скоро  носи предварителната оценка за събитията, описани в нея. Със заглавието си Вазов  подчертава, че възпява един епичен подвиг, за който е достойно да бъде създадена епопея . Това разкрива и цялостната идейно-тематична насоченост на творбата, която е  центрирана около “България и българинът”, защото това, което обединява, преди всичко, героите на 12-те стихотворения е  националната им принадлежност, в името на която те проявяват всички свои останали качества. Названието ”Епопея” обаче носи и друг смисъл, то спомага за изграждането на времевата отдалеченост на събитията. Поетическото слово  създава чувство за нещо твърде отдалечено и   непознато. Когато описва Априлското въстание, авторът възкликва:
Епопея тъмна, непозната нам..
(“Кочо”)
въпреки че самият той и повечето му съвременници са живи свидетели на това време.В “Епопея на забравените” дистанцията между минало и настояще е не календарна, а по-скоро идейно – етична, дистанция между две епохи с коренно различни ценности, идеали и обществен морал. В такъв смисъл може да се тълкува и горчивото определение, което поетът дава на националните ни герои – “забравените”. Понякога то се възприема буквално, смята се, че героите от “Епопеята” наистина са забравени и за това, например, Ботев, който не е забравен, не е включен в нея. Това тълкуване обаче е твърде повърхностно. “Забравени” изразява разочарованието на Вазов и на голяма част от възрожденските дейци от следосвобожденското общество, защото са забравени не толкова героите, колкото техните идеали. Определението “забравени” носи и същото внушение, което носи “епопея”, то придава времева дистанция на героите и събитията, като ги препраща в едно безкрайно отдалечено, епично време, което вече е почти забравено. Целенасочените усилия на поета да изгради  епичен образ на Възраждането и освободителните борби са предизвикани от основната му идея да се митологизира това време. Създаването на дистанция между описаните събития и неговите съвременници ги превръща от свидетели на епохата в благоговеещи наследници на героичните “праотци”. Тази дистанция  предопределя монументалността и идеализацията при изграждането на образа на миналото като на един свят на титанични личности и дела.
Манипулацията на времето е изцяло подчинена на общия стремеж към митологизация на събитията. Не случайно в подредбата на текстовете в “Епопеята” няма историческа хронология, единственото условие, на което творбите са подчинени, е да представят всички течения в националното ни Възраждане. Вазов създава  епичен свят за своите герои, поставя ги на един своеобразен, поетичен Олимп, отдалечени от потомците и същевременно необвързани с конкретна историчност. За начало на цикъла е избран Левски, а някъде далеч след него е поставен предхождащият го със сто и двадесет години Паисий, “защитникът на Перущица” – Кочо, се самоубива преди в тъмницата да са издъхнали “двата Миладина “, Караджата е обесен след разгрома на Априлското въстание и т.н. Самият автор ясно  съзнава, че хронологичната подредба на одите ще намали тяхното въздействие и ще попречи за възприемането на изграденото от него митологично време и пространство, защото, макар и  създаденият от него митичен свят да има различни мигове, във всеки един от тези мигове той е еднакво отдалечен и еднакво противопоставен на съвременността. Отец Паисий, Раковски, Левски и опълченците на Шипка живеят в този митичен свят на едно и също ценностно -времево равнище, без да губят своята специфична историческа окраска.
За митологизирането на националните герои Вазов използва не само темпоралното им отдалечаване от съвременността, а и сравнението им с познати от световната история образци за подвиг.  На това именно се дължи и  двуплановостта в изграждането на одитите му, защото от една страна героят е представен като директен изразител на нуждите на времето, а от друга е извисен над обикновените хора чрез сравняването му  със забележителни светци и герои. По тази художествена логика Левски е включен в поредицата от превърнати във възвишени символи имена, която започват с Прометей и завършва с Иисус. Духовното величие на Паисий е съпоставено с библейския образец на светеца от остров Патмос, като по този начин значимостта на неговото дело се приравнява с божественото откровение на Св. Йоан Богослов. Подвигът на опълченците на Шипка е сравнен с класическия образ на спартанците, загинали при защитата на Термопилите, а неизвестната на света Перущица е обвързана с известността на Картаген, Спарта и Сарагоса. Прави впечатление, че и при използването на символи от световната история авторът не спазва хронология, той се движи без никакъв ред с оглед само на търсеното идейно и емоционално въздействие. По този начин поетът завършва историческата задача на Българското възраждане, като превръща създаденото вече  национално съзнание в национално самочувствие. Бесилото на Левски  не само е равно на Христовия кръст, но българският апостол е “готов сто пъти да умре на кръста Христов”; Перущица не само е сравнена по слава с Прага и Сарагоса, но и е акцентирано, че тя “Картаген надмина, Спарта засрами”. Това е и крайната степен от митологизирането на нашите герои, защото възвишените дела и  имена от световната история са представени като най-високата мярка, с която могат да се съизмерят непостижимите мащаби на българския подвиг в борбата за свобода.
Особено е отношението на Вазов към историята, която той художествено пресъздава в своите творби. Представената от него поетична  визия за героичните  събития е дотолкова въздействаща, че тя заменя всяка последвала я историческа оценка. ”Фактите” и образите, създадени от поета, са намерили своето утвърдено място в мисленето на българина и никаква историческа истина не е в състояние да ги замени.
Водещият проблем на “Епопеята” е проблемът за геройството и срама. Това опозиционно противопоставяне е характерно за всички оди като се започни от “Левски”,   и се стигне до “Опълченците на Шипка”.  Дванадесетата ода  е одата на победата – на единствената военна победа на българското оръжие, която носи свободата на родината. В общата сюжетно-идейна композиция на лирическия цикъл тази творба има ключово значение. Подобно на одата за Левски, която не само че възпява подвига на най-българския светец, но и открива  пътя  за митологизацията и на другите дейци на Възраждането, одата “Опълченците на Шипка” не разглежда само подвига на българските герои, но и дава истинската победа, необходима за заключение на творбата. Проблемът за победата е един от най-сложните в нашата национална история, още повече в периода на турското робство. Всички герои на “Епопеята” загиват достойно, умират като свободни хора, като победители, в този аспект е развит и романтичният акт на гордото самоубийство, но тяхната победа остава само морална. За да придаде още по-голяма сила на  саможертвата им, Вазов в последната си ода визира военната победа, която “измива срамът от челото” и е завършекът на митологизирането на  българската история. Това е и краят  на сакрализацията на образа на “България и българинът”.
Години по-късно, в началото на новия век, поетът отново преосмисля новото, обръщайки се назад във времето. Вазов за пореден път се връща към миналото на своя славен народ и то отново му дава абсолютните български ценности тъй нужни му, за да продължи мисията си на “народен поет”. Мостът, по който твореца преминава към новото време, всъщност е и мостът, по който от трезвия критически реализъм на своите, посветени  на съвременността, произведения  авторът преминава към романтично-легендарната атмосфера на далечното минало, за да постави нови акценти в голямата патриотична тема на своя литературен път. За разлика от “Епопея на забравените”, творбите от “Легенди при Царевец ” навлизат много по-дълбоко в историята. Те обаче, в същата степен активно, допринасят за изграждането и утвърждаването на така необходимата за националното самосъзнание “национална историческа митология ”, както и предхождащия ги цикъл. По този начин  се осъществява същинската “жива връзка “ между минало и настояще, която авторът вечно търси.  Стихотворението “Минарето “ добре илюстрира идейния замисъл на цялата творба – поетът обгръща българското с мистичния ореол на преклонение пред митичната сила, която таи в себе си България :
А турчинът гради друг и гневно ругай
ветрища и бури, кълне небесата:
а кой му делото събаря, не знай,
с гигантската си мощ под земята …
Стихосбирката, последвала “Епопея на забравените “ ,  е наречена “Поля и гори ”. Въпреки своето идилично заглавие  и тук Вазов продължава да бъде все същият поет – гражданин, вслушан в проблемите на обществото. Постепенното осъзнаване на важната роля, която играе всеки творец , го превръща в  заклеймяващ безпощадно  социалните недъзи, ревностен пазител на националното. Потисната от  разочарованието и недоволството от съвременността, любовта на поета към всичко българско, предизвшква гнева му всеки път, когато някой си позволи да засегне националната гордост на България. Характерен е случаят с известното стихотворение “Българският език ”:
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий блясък ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа
-заявява накрая поета и със своя творчески живот изпълнява (за пореден път) поетото обещание пред Родината.
Сръбско-българската война, дава на поета отдавна търсената, в съвремието, тема за преклонение пред България и  българина.  Младата българска войска, лишена от какъвто и да е военен опит, успява да надделее над коварния враг единствено благодарение на духовното величие и саможертвата на обикновения български войник. Подвигът на героите става подтик за написването на една нова “Епопея ” – стихосбирката “Сливница ”. Общонародният патриотичен подем, дава на следосвобожденското общество неговия възрожденски образ на народ и  Вазов отново поема ролята си на “народен поет ” – летописец на националното величие. Поетът много точно открива истинския герой на времето – обикновеният блед, дрипав и прашен български войник, донесъл победата и останал безименен в своето геройство и му посвещава  възхвалата  си:
Само ти, солдатино чудесни,
всичко снесе на плещи си здрави,
само ти юнако неизвестни,
нас спаси, България прослави!
(“Само ти, солдатино  чудесни “)
Разбрал пълното единение между народ и родина творецът изказва своето преклонение към падналите в боя герои:
Българио, за тебе те умряха,
една бе ти, достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха!
И твойто име само кат мълвяха
умираха без страх.
(“Новото гробище на Сливница ”)
Стихосбирката има огромен успех – израз на възстановеното единство между народа и неговия певец. Тя е наречена “едно от ония Вазови творения, в които той изказва мислите на всеки българин. “ -  (Д-р Кръстев). С нея той за пореден път потвърждава титлата си “народен поет “, с която живее в обществото.
Геройството на българската войска през войната в защита на Съединението обаче е единственото съвременно събитие, което заслужава възторга на твореца. Пълното му разочарование от житейската   действителност е разкрито в разказите му на следосвобожденска тематика.
В тази епоха на издребнели характери, той търси положителния образ на обикновения българин и го намира в лицето на слепия старец дядо Йоцо. Светът , в който е въведен читателят, е добре познатият битов свят на предосвобожденските разкази. Разликата е само една-  дошла е свободата, но тази свобода не  е усетена от обикновените българи, живеещи в своето откъснато от света село. Те знаят, че “турците ги няма ” и с това се изчерпва интересът им към промените, настъпили в България. Техните проблеми са си остнали същите – те трябва да преживяват, да се грижат за семействата си, практично да подреждат “нищожния “ си живот,който с нищо не се различава от живота на дедите им . Само един човек вижда свободата или всъщност иска да я види и това е слепецът дядо Йоцо. Поради своя недъг той остава настрани от битовите проблеми на своите зрящи съселяни, които са се превърнали в духовни слепци. Героят на разказа е загубил зрението си, но е запазил душата си и  способността  да се интересува и от други неща, освен физическото оцеляване. Авторът използва вечния персонаж на слепеца, който единствен вижда истината, за да изрази разочарованието си от практичното мислене на следосвобожденския българин. Неизмеримо е учудването   на дядо Йоцо, зад което прозира и учудването на самия Вазов, как е възможно “тези тъмни  хора с тъмни умове, да не забелязват свободата и защо продължават да се “тровят “ с битовите си проблеми. Като водеща тема на творбата е развит проблемът за духовната светлина, чийто единствен носител е дядо Йоцо, истинският изразител на българщината.
Новата епоха дава и нови герои, към които е насочена критиката на писателя, пазител на българските национални ценности. Дълбоко покрусен разказвачът се спира на сериозните деформации в душевността на народа, предизвикани от неспирната борба за власт и пари. В “От оралото до урата” той разкрива образа на някогашния умен, млад селски стопанин Стоичко, деградирал до разсилен в столицата и лумпен – играчка в ръцете на неморалните политици. Пълното отвращение на твореца от политиката и полицейските репресии, които я съпровождат, е разкрито в разказите “Травиата “ и “Тъмен герой “.  Вазов изказва нескритите си симпатии към героя на последния разказ – бившият търговец Ненко, който е подтикнат от нуждата и става стражар. За да изхранва семейството си, той се принуждава да изпълнява безропотно заповедите на началството и да малтретира хора, без съд и присъда. Но когато съдбата го изправя пред моралния проблем, дали да пребие своя благодетел, той напуска службата си, с ясното съзнание, че обрича децата си на гладна смърт.
Творецът ясно вижда, кои са “героите “ на новото време и представя безчовечните им лица в гротесков план. Жоржу  от разказа “Сладкодумен гост на държавната трапеза” е типичният  антигерой на     епохата. Той ясно разбира недъзите на системата, но това не му пречи да работи за нея и откровено  критикува началниците, но само когато е сигурен, че няма кой да го чуе. Този безличен хамелеон има само една житейска позиция, тази на висшестоящите, защо знаейки че не може да промени нищо се интересува само от това да подреди собствения си живот.
Доминиращата през 90-те години обществена деградация и аморалността изобразени най-всеобхватно в цикъла “Кардашев на лов”. Главният герой на разказа Кардашев, поет по призвание, които е директен прототип на самия Вазов, предприема из големия столичен град еднодневно пътуване, за да търси достойни теми за своето вдъхновение. Но вместо образци за хуманност и добродетелност той среща само груби, оскотели хора, отдадени на страстта си към парите. Писателят съвсем картинно разработва своите етюди, герои на които са  мъже и жени, потъпкали съвест и морал. Един изнудва тъста си за пари, друг губи на комар и се самоубива, трети влиза в нечисти машинации, за да се докопа да държавния търг. Заключението на произведението дава най-доброто обяснение, защо патритичната тема у твореца заглъхва : “ Не можем да искаме от накого онова, което няма! – помисли си той. – Нашият живот ни давоа само уродливи явления. Нека го земем такъв, какъвто си е. . .Бъдещето е неизвестно никому: може би то да пази тайните си крила за полети на възвишена поезия. Настоящето може да дава живот само на сатирата.”
Утихването на патриотичната тема у Вазов, не означава, че той се отказва от водещата за творчеството му идейна линия – “България и българинът”. Просто с възрастта се изменя  философията на  поета и той  се насочва към вечните проблеми и по-конкретно се “завръща към природата”. Красотата и величието на българската природа стават основни вдъхновители за твореца.  Свидетелство за това е поетичния цикъл “В лоното но Рила”, които става образец за обожествяването на красотите на Родината. Стихотворението “При Рилския манастир” е поетичен синтез на новата философия на  разочарования от градския живот “народен поет”. Природата се превръща в желано пространство на волния дух, в единственото място, свободно за творчески изяви:
Сега съм у дома, сега съм пак поет -
във лоното на таз пустиня горска, свята;
разбирам на леса любовний тих привет,
на струите шума, на бездната мълвата.
Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит в техния живот.
Пълното единение постигнато между поета и природата е равнозначно и на пълно единение с Родината, с България и българското.
Неоспоримият център на Вазовия поетичен свят е родината – неизчерпаемият извор на неговите вдъхновения, постоянната тема на размислите му, основният обект на изображението. Тя е свръхценността, която осмисля живота на обществото и на обикновения човек.  Патриотичната тема  “България и българинът” е развита във всички нюанси на Вазовото възхищение към нея. Проникновената всеобхватност и умишлено търсената митологизация, спомагат в най- голяма степен за превръщането на тази тема в сакрален храм на българската националност.
Иван Вазов със своето изключително по мащаб и въздействие творчество е живата връзка между националното ни Възраждане и новото време на българския народ. Неговите произведения, носещи исконният български дух и български ценности, завинаги ще останат в паметта на нацията като образец за патриотизъм и родолюбие.

Неслучайно Иван Вазов е наречен патриарх на българската литература. Неговото творчество обхваща всички литературни жанрове. Той умело пише както поезия, така и проза и дори драма, ръководейки се от едно начало: “Аз пях за България, защото я   обичах”. Чрез своите творби Вазов иска да вдъхне вяра на съвременниците си, давайки примери за великата саможертва на много българи.
Една от тези творби е одата “Опълченците на Шипка“. Тя има интересна структура. Целостта на произведението е постигната чрез смисловото единство на три отделни части: лирически увод, същинска част и епилог. Всяка от тях има конкретна задача, която се отнася към основната идея на творбата – да възкреси в паметта на всички следващи поколения спомена за подвига на онези българи, оставили костите си при връх Шипка на 11 август 1877 година.
“Опълченците на Шипка“ е последната, дванадесета ода в цикъла “Епопея на забравените“. Този цикъл стихотворения Вазов пише в периода между 1881 и      1884 г. В тези години Вазовата душа се раздира от противоречия. След така жадуваната свобода новата действителност е променила и най-светлите идеали на героичната епоха. Толкова малко време е изминало от Освобождението, а героите вече са забравени. Българският народ живее без самочувствие, като му е внушавано, че е получил своята свобода даром. Голямо е огорчението на великия български творец и като всеки истински патриот той трябва да използва своя гений и да накаже клеветниците и родоотстъпниците, като им припомни по един невероятен начин за великата саможертва и героизма на синовете на България. Вазовата “ Епопея на забравените “ е урок по родолюбие. Тя учи съвременниците на достойнство, на себеуважение, на гордост и вяра в собствените си възможности. Никой народ не трябва да забравя своята история. Одата “Опълченците на Шипка“ става част от най-значимото в българска литература. За нея самият автор казва: “Това е едно от най-силните мои стихотворения.“
Вазов възлага на встъплението особена роля. То трябва да въведе читателя в основната идея на произведението. В лирическия увод авторът изразява открито своите чувства и отношението си към славното и трагичното в българската история. Уводът е композиран в две почти равни части: теза и антитеза. В първата поетът извежда на преден план мотива за “ срама “ и “ позора “, внушавани от хулителите на българската история, а във втората част авторът защитава честта на България. Стиховете в лирическия увод са обединени от основното противопоставяне “ срам – гордост “. Иван Вазов с болка споменава тежките моменти в нашата история. Цели пет века българският народ е живял в робство. Столетия националното му достойнство е било обругавано.
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак над наший кръгозор;
Голям брой от стиховете в първата подчаст на епилога започват с думата “нека“. При всяко нейно повтаряне читателят се изпълва със скръб. Болката обаче отстъпва място на гнева. Нима има нация, в чиято история няма трагични страници – мигове на изпитание и велико страдание ?  Тук откриваме и първото послание на автора към читателите: щом един народ има смелостта да говори за своите злощастия, има смелостта да признае и своите грешки, такъв народ с гордост може да заяви, че има право на достойно бъдеще. Повторението на думата “нека“ разколебава позициите на клеветниците и родоотстъпниците. В тази страстна полемика с тях авторът достига до “Нека! Но ний знаем…”. Чрез конструкцията        “нека“ + “но“ се ражда противопоставянето между позора и славата, между мрака и светлината, между поражението и победата, между негативното и позитивното, между клеветата и истината.
Оттук започва поетическата възхвала.Стиховете са изпълнени с възторг, без дори да се споменава за славното събитие:
Нека! Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
Във втората подчаст на лирическия увод поетът противопоставя позора от робството на славата. Авторът говори за чутовния връх в Балкана, като му придава стойност на “паметник огромен“ на един безсмъртен подвиг. Чувствата на поета градират, преминавайки във възхищение и възторг:
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
………………………………………
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
Емоционалният градус е стигнал своя апогей. Клеветниците са сразени. За да продължи нататък, на автора му е необходим миг на покой и миг за поклон пред подвига на героите. Чак тогава той ще възкликне :
О, Шипка!
Ето и второто послание на автора към съвременниците му. В неотдавнашното минало на България има събитие, което може да накара всеки българин да вдигне гордо чело. За да убеди читателя в това, Иван Вазов се спира не на самата победа на шепата опълченци над многобройната Сюлейманова войска, а на славната битка, която я е предшествала. Картината на боя е наситена с бързо променящи се батални сцени. Те не само ни правят свидетели на героичните сражения, а обосновават тезата, че достойнството и честта на българите са високи.
В своята ода Вазов пресъздава третия и решителен ден от великата битка за прохода. В този изключително важен за цялата война момент проличават едни от най-силните качества на българина: невероятният героизъм, смелостта, себеотдаването и жаждата за свобода.
В същинската част на одата “ Опълченците на Шипка “  също можем да открием, макар и плавно преминаващи една в друга, две подчасти. Първата започва с:
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
В нея е представен физическият сблъсък между двете воюващи страни. Втората подчаст започва приблизително със същите думи:
Три дни веч се бият, но помощ не иде…
Тук Вазов ни разказва за силното надмощие на духа на бранителите на прохода над тяхната физическа сила. Именно този дух става източник на неизчерпаемата енергия и мощ на героите, благодарение на които става възможно да се удържат ужасните пристъпи на гъстите орди.
Описаната обстановка е изключително драматична. Авторът умело успява да представи на читателя съотношението между силите на воюващите страни. Сюлеймановата войска е голяма ( “гъсти орди лазят по урвата дива…”), а защитниците на върха са малобройни ( “кат шъпа спартанци под сганта на      Ксеркса… “).
Разказът на автора за ставащите събития не е безпристрастен. Той разказва, като изживява заедно с участниците ужаса от пристъпите на турците, и дава изблик на възхищението си, когато отбелязва победния отпор на българите. Потвърждение на всичко това намираме в начина, по който са назовани враждуващите страни.Турците са представени като воини, които сляпо се подчиняват на своя военачалник. На тях им липсва кауза, за която да се борят, и воюват единствено водени от жаждата за мъст. Докато за опълченците страхът е непознат, те се бият в името на свободата на родината, кауза, която ги прави силни и готови на всичко. Сравненията, които използва поетът, са красноречиви:
и “ аллах! “ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговори с други вик:  ура!
……………………………………….
идат като тигри, бягат като овци –
и пак се завръщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут…
………………………………………….
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди…
…………………………………………
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
По подобен начин са представени и предводителите на двете воюващи войски. Сюлейман е “ безумний “, а Столетов – “ наший генерал “.
С всеки стих читателят разбира, че физическите сили на опълченците все повече намаляват. Но колкото намаляват те, толкова повече се увеличава духовната мощ на героите, расте тяхната морална сила и воля за победа. Думите на генерал Столетов:
…”Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
дават кураж и смелост на бранителите на прохода. Тук проличава чувството за дълг към отечеството. А дългът може да се изпълни чрез великата саможертва. Той дава сили на защитниците да задържат върха. Тогава техният дух става        по-мощен от всички оръжия:
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят…
С думите на генерал Столетов Вазов отправя поредното послание към своите съвременници. Те също трябва да защитават честта на родината и да носят гордо венеца на нейната слава.
Битката става все по-драматична. Авторът смята, че тя има вселенско значение. В тази величествена схватка смелите българи имат право на избор – да умрат достойно като свободни хора:
и сладката радост до крак да измрът,
пред цяла вселена на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
“България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е : тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма по-достойни хора от тези, които са избрали смъртта пред позора. Гордост и възхищение изпълват сърцата на читателя. Изходът от славната битка не е описан. Победата е само завършек на сражението и достойна отплата за подвига на опълченците.
Епилогът на одата е свързан с идеята за високата стойност на безсмъртния подвиг на защитниците на върха – случилото се в този “ден бурен“ ще остане вечно и споменът за него ще се предава “от урва на урва и от век на век“. Последните четири стиха са обобщение на блестящата защита на достойнството и честта на българския народ.
В одата “Опълченците на Шипка“ Вазов отправя послания както към своите съвременници, така и към идните поколения. Той величае духа и героизма на шепата опълченци и сочи за пример великата им саможертва. Това утвърждава правото на всеки българин да се гордее със славното си минало и с високо вдигнато чело да гледа към бъдещето.